София и Пловдив завинаги се прощават с мечтите на някои управници през 50-те и 60-те години на миналия век да станат морски пристанища, след като бъде прокопан канал от морето до двата града.

 

Абсурдната идея тръгва от Вълко Червенков и е подета от Тодор Живков. Десетилетия са нужни на експерти и трезви глави да убедят управляващите, че подобна концепция не само е ненужна, а и напълно невъзможна. Най-малкото защото София и Пловдив ще се окажат под вода, ако се превърнат в морски пристанища.

 

След като Вълко Червенков е убеден, че няма как да обърне течението на Дунав и да свърже София с Черно море, той не се отказва напълно и продължава да упорства, че е невъзможно да няма начин.

 

Решава да изгради връзка между езерата Ариана и Панчарево с плавателен канал до „Княжево“. След като и тази опция отпада, той се насочва към изграждането на плавателен канал, свързващ кв. „Павлово“ със с. Панчарево.

През 60-те години на миналия век са изкопани около 9 километра от софийския плавателен канал. И до днес тук-там по трасето има останали следи от налудничавата идея.

 

Според намеренията на Червенков, в канала трябвало да се вливат няколко реки. Предвидено било и изграждането на няколко пристанищни спирки.

 

Изцяло в духа на тоталитаризма, България се опитва да стане като Москва, Белград, Будапеща и Варшава, които си имат естествен плавателен канал с кораби.

Разбирайки за работата по канал от София до морето, Николае Чаушеску нарежда изкопаването на огромен канал за кораби от Букурещ до Черно море през Дунава.

 

На 1 май 1961 г. на манифестацията на площад „9 септември“, Тодор Живков обявява от трибуната на мавзолея, че започва строежа на плавателния канал „Панчарево – Павлово“, по който ще минават кораби.

Деветте километра канал, са изкопани главно от доброволци, като в същото време трудът им е бил задължителен. Тъй като доброволците са основно научни работници и служители в министерства, мнозина се шегуват, че каналът ще е интелигентна работа, предвид, че се строи от интелигенцията.

 

Автобусите, каращи хората до мястото, на което трябва да копаят, са недостатъчни и често пъти се налага да изминават километри пеша. Освен това единствените 3 багера и 2 булдозера се разваляли твърде често, а и горивото им свършвало много бързо, а бензиностанциите били далеч. Затова се налагало всичко да се копае на ръка, след което пръстта да се изнася на гръб.

 

В крайна сметка по-умните глави надделяват и за да не бъде зарита столицата, започва втората част на трагикомедията – зариването на столичното море. Така София не става пристанище, а столичани никога не успяват да се оправдаят, че са закъснели за работа, тъй като параходът не е дошъл навреме.

 

Според други източници обаче грандиозният проект бива спрян, тъй като започнало развитието на тежката металургия в България и строителството на гиганта „Кремиковци“, разбира се по съветска повеля.

 

Налудничавата идея морето да стигне до София бива забравена, но през 70-те години бива възродена отново, този път в Пловдив. Така в началото на 70-те започва да се копае по тази налудничава идея, но седмица по-късно всичко бива спряно.

Източник: Уикенд

София и Пловдив се прощават завинаги с морско пристанище