Естрадната прима Йорданка Христова представи в известен литературен клуб първите два части от мемоарната си „Изповед“. Първият том от трилогията, певицата е посветила на детството и приятелствата й от него, продължили и до момента. Не пропуска да спомене и за роднинството си с Гунди, както и за пътя й до голямата сцена и професионалното обучени в курс с ръководител Милчо Левиев. 

Продължението обхваща творческия й път, продължаващ вече 6 десетилетия. През 2025 г. предстои издаването на последната част, в която примата ще разкаже тайните на женския си свят. Подбраните откъси от Изповед поместваме в следващите редове с кратки пояснителни встъпления.

МАМА СИ ОТИДЕ, БЕЗ ДА Й ПОИСКАМ ПРОШКА
Живеехме скромно, но не бяхме бедни. Родителите ми се бяха погрижили да не растем в лишения. Татко изкарваше добри пари благодарение на разрешението да работи частно. Правеше луксозните бонбониери на „Малчика“, количеството им беше голямо, затова имаше нужда от допълнителен персонал. Нае жените от две приятелски семейства и така всички си помагаха в трудните следвоенни години. Често вечеряхме заедно с тях и се събирахме на празниците.

Спомням си, че се раздаваха помощи от Американската фондация – кондензирано мляко, торбички със сухари, гуменки. Родителите ми, млади доброволци, ги разнасяха из квартала Веднъж в седмицата ни носеха от село Пролеша, Софийско, прясно мляко в гюм и яйца. Там всъщност сме престояли цялото семейство по време на бомбардировките. Проходила съм на 9 месеца тъкмо в Пролеша. А татко идваше дотам с колелото в почивните си дни.

Майка ми Мути бе много сръчна и неуморна. Можеше да шие и да плете. Имахме шевна машина „Сингер”, с която правеше чудеса. Жена с вкус. Винаги бяхме добре облечени. Любопитството към тази машина ми остави белег на дупето. Да уточня: разхвърляла съм си парчета плат, за да шия незнайно какво. И изведнъж пристига Мути с две приятелки. Като видя бъркотията, събра набързо в малка торба нещата и ме тупна
отзад. Вързопчето остана да стърчи там – ножицата се беше разтворила и забила в, олеле... мястото на белега. Поне отървах с инцидента разправията за безредието.

А отвън къщата ни светеше. Мути, за която не съществуваше разделение на женска и мъжка работа, я баданосваше, за нула време. Откъде вземаше тази енергия…

Добрите пари вкъщи дължахме на тъжен повод – татко загуби едното си око при инцидент в парфомерийната фабрика – стоварили се кашони върху него. Трябваше да лежи у дома със специални очила и да не се натоварва с нищо. Но след няколко дни го потърсиха спешно от  „Жермандре“ и той с неговото чувство за отговорност, наруши лекарската забрана, без да мисли за себе си. Вследствие на това постепенно загуби зрението на едното си око. Затова му разрешиха да работи вкъщи.

Така за онези трудни години родителите ми можеха да си позволят разнообразие, което не беше присъщо на всички. почти всяка седмица ходехме по заведения. Тогава това бяха ресторант „Ариана“, „Бирхалето“, „Чепишев“ и „Танушев“, градината и ресторантът на хотел „България“, също Руският и т.нар. Чешки клуб. Мути излизаше много елегантна – винаги с копринена блуза, с женствена прическа. Ходеше с коркови обувки, тип танк. Ние децата, скачахме на дансинга. Спомням си как възхитена слушах от непосредствена близост да свири знаменитият цигулар Сашо Сладура, а над него и звездите му ръкопляскаха през отварящия се покрив на ресторант „България“.
Не знам дали усетихте, но съм расла с много обич у дома. Някак си татко ми беше по-скъп. С него се разбирахме дори без думи. Той говореше малко, не казваше нищо излишно. Не повишаваше тон. С мълчание ми даваше да разбера, че не съм права, когато е нужно. Нито веднъж не ме е удрял. Тази топлота, както и традиционните празници, пренесох в моето семейство с моите деца. Не пропускам случай да им кажа, че ги обичам. Остана и навикът да се разцелуваме на излизане, на връщане у дома – също. 

От татко научих, че с агресия и крясъци не се възпитава, а с личен пример. Щастлива съм, че го взех с мен на две турнета в Русия. Почувствах колко е горд с дъщеря си. Сега ми липсва неговият изпълнен с обич поглед. Иска ми се ей така, да си помълчим с разбиране. 

Майка ми беше по-близка със сестра ми, но не ме е лишила от нищо. Оприличавам Мути на София Лорен от филма „Чочарка“ – с нейния дух, красота и саможертва, веднъж, загрижена за прехраната ни, отиде чак до Провадия, за да донесе прясно свинско месо (познати бяха заклали прасе). По този начин разнообрази обичайните за времето постни гозби.

Обаждам й се вечер: „Какво правиш, Мути?". А тя отговаря: „Е, гледам сериала и ми остава още малко, за да довърша шапката на Весето". Пак плете. При нея нямаше празен ход и празни ръце. Все повече черти от нея откривам в характера си, наред с хубавите зъби и еластичната кожа. За разлика от татко, който беше спокоен, мама беше изключително ведра, усмихната и витална до края на дните си. Може би в някаква степен наследих от нея и сръчността. Тя не можеше да бездейства. Винаги си намираше полезни причини да хукне нанякъде.

…Отиде си така внезапно, без да мога да й кажа колко я обичам. Да й поискам прошка!
Липсва ми първият телефонен разговор за деня: „Мути, как си?“.

ДВЕ СЪРЦА И ЕДНА КИТАРА 
В ранния етап от кариерата си Йорданка Христова е в личен и творчески тандем с китариста Християн Платов, наричан човека оркестър. Сближава ги съвместната работа в оркестър „София”.

От любов към Християн като че ли направих грешка, която в името на кариерата си може би други не биха допуснали. Към края на 1964 г. невероятната Далида гостува в страната ни и изнесе концерт в столичната зала „Универсиада”.
Дори съм запомнила, че и двете рокли, с които пя в двете части на програмата си, бяха еднакъв модел, до коленете, но разноцветни – бледорозова и бледосиня.

Лидия Станчева, шефка в Концертна дирекция, реши, че цветя на Далида ще поднесат три поколения български певици – вече утвърдената Лиана Антонова, все по-актуалният Емил Димитров и младата и съвсем зелена Йорданка Христова. Така имахме възможност да отидем зад кулисите и да се запознаем с импресариото на световната звезда. Лиана разговаряше с него, а аз проявих нехарактерна за мен сдържаност. Наблюдавах и слушах дистанцирано. Разбирах обаче всичко от разговора им на френски. Не от излишна скромност стоях настрани, а защото усетих, че той флиртува с мен. Тогава това не ме интересуваше, бях силно влюбена. 

След това Лиана ми разказа, че с мъжа си, пианиста Жоро Муцевски, са поканили човека на Далида на вечеря. Той приел, но често прекъсвал разговора с въпроси за мен. Лиана свойски ме нарече будала, която проиграва шанса си за влизане в големия шоубизнес. Изобщо не съм и мислила по въпроса. Наясно бях със себе си. Избрах истинската любов пред подобни връзки, трамплин за успеха.

Със същия импресарио се видяхме отново след няколко години. Той доведе у нас друга френска певица – Женифер. И пак се опита да ме ухажва. Не го огря за втори път. Сърцето ми даваше заето.

А Женифер бе толкова добра, че заслужено спечели през 1968 г. „Златният Орфей“ в международния конкурс за изпълнители. Християн бе ангажирал песните й за последвалото турне из страната. Същото направи и за Вики Леандрос при гостуването й у нас на „Златният Орфей“ през 1969 г. Християн бе машина!

ПАНИЧЕСКИТЕ СТРАХОВЕ НА НИКОЛАЙ АРАБАДЖИЕВ – ФУЧО 
През 1967 г. пианистът Николай Арабаджиев, наричан Фучо, става аранжор на епохалната „Песен моя, обич моя“. Летят и до Куба, преследвани от форсмажорни обстоятелства. Музикантът тогава свири в оркестър „Балкантон“ – другата естрадно-държавна формация, с която Данчето Христова записва и пътува на турнета през 60-те. 

Необяснимо е, но Фучо сякаш много отдавна предусещаше трагедията, отнела живота му и това, че ще бъде свързана със самолет. Свидетелка съм. Обземаше го паника, когато летяхме за Куба. За зла участ преживяхме аномалии, които само засилваха тревогата му. 

И така, пътувахме с оркестър „Балкантон” за фестивала във Варадеро. Дълъг път и още по- дълъг маршрут! Имахме няколко прекачвания - в Прага, Шанън (Ирландия), Гандер (Канада). Пътуваше се около 20 часа с машини на „Кубана де авиасион”. Самолетите наподобяваха съветските „Ил-18”, но бяха британски, военен модел, с четири витла. На тавана имаше небе със звезди в синьо и бяло. Дадоха ни търлъчки и одеяла с възглавнички. 

Презаредихме с гориво в Ирландия и стартира трансатлантическият ни полет. Отпуснах седалката си назад и се унесох в дрямка, вече познавах трасето. Изведнъж Фучо ме разбуди: „Данче, Данче, става нещо!“. Повтаряше го панически като че ли аз можех да направя нещо. Стюардесата и един от пилотите наблюдаваха нещо от дясната страна на самолета и сновяха напред-назад. Фучо ме придърпа към себе си, за да целуне големия кръст, който висеше на врата ми. Забелязах известно притеснение сред персонала, но не реагирах. Фучо остана до мен, пак взе да целува кръста и да се кръсти- тогава чухме по уредбата на самолета, че се връщаме в Шанън, защото една от четирите перки създавала проблем.

Когато се приземявахме, забелязах, че на пистата ни чакаха пожарни и линейки. При самото кацане атерисажът въобще не се усети, изключително майсторско беше. Започнахме да слизаме, но любезността и вниманието на персонала на летището към нас беше неузнаваемо – всички ни прегръщаха, усмихваха се и се чудеха как да ни угодят. Изненадаха ни, че след малко ще има и вечеря, че ще преспим в хотела към аерогарата – раздадоха ни ключове за стаите.

Двамата с колегата Бисер Киров, като неспокойни и любопитни души, се заговорихме в барчето на хотела с едно от момчетата, които посрещнаха самолета. Той ни каза: „Пилотът ви е един от най-добрите. Извадили сте щур късмет, че той приземи самолета!“. Ние с Бисер не повярвахме. Веднага отвърнахме: „Голяма работа, нали ако едната перка откаже, други три работят?“. Момчето се сконфузи, изгледа ни особено и едва тогава осъзнахме, че е имало доста сериозна повреда. Освен това резервоарът на машината е бил пълен с гориво и при едно аварийно кацане можел да избухне. Евала на пилота! Висок около два метра, атлетичен, красив мъж. По-късно летях още няколко пъти с него на борда и вече се познавахме.

На другия ден след предотвратения инцидент излетяхме със същия екипаж в 8 часа и към 17 стигнахме до Гандер. А там зима, сняг, студ. Докато зареждаше самолетът, ни отведоха до сградата на летището. Последва малко изпитание от съвсем друг тип. Не можеше да не направят впечатление няколкото стаи с отворени врати, откъдето надничаха елегантни дами, които приканващо ни се усмихваха. Оказа се, че са от службата за потенциалните емигранти и очакваха някой от нас да остане в страната им. Направо ни молеха с поглед да приемем. През онези години беше така, но напоследък въобще не се усмихват, нито са толкова любезни, защото едва се справят с вълната от емигранти. Ние се подкрепихме в кафенето с лека закуска и сокове и след около час продължихме полета към Куба.

Но пак не мина без инциденти. Някъде около Бермудския триъгълник, който се намира точно на пътя ни, самолетът започна съвсем леко да се тресе – незнайно защо, въпреки сияйното небе. А отстрани започнаха да прелитат светлини като комети, като изстрели... Някакви светлинни тела започнаха да ни обграждат. Машината започна да се движи нагоре-надолу. Фучо пак бързо седна до мен и пак започна да целува кръста. За щастие всичко продължи около минута. Спря неочаквано, както и започна. Беше доста странно явление.

И на връщане – боже мой, отново проблем с полета. В 8 сутринта всички бяхме на борда и трябваше да излетим, когато ни съобщиха, че има повреда в самолета, трябва да го поправят и ще излетим в 8 вечерта. Но въобще не мислех за това и за опасност, когато видях моя любим екипаж със страхотния пилот. Същия, на когото вече имах абсолютно доверие. Този път трасето беше друго. Върнахме се през Канарските острови, от юг. Там впечатлих сервитьорите с големия, спасителен за Фучо кръст. Попитаха ме усмихнати дали съм католичка и аз просто кимнах. Ако бях казала, че съм православна християнка, щях да ги разочаровам. Но затова пък ме обсипаха със специално внимание и екстри. Какво направи един кръст!

ПРЕДУСЕЩАНЕ ЗА ПРЕВРАТ В ЛЯТОТО ПРЕДИ 10 НОЕМВРИ
Йорданка Христова е известна с интернационалния си репертоар и че е полиглот. Гръцкият е един от езиците, на които пее. В лятото на 1989 г. тя има гастрол във ВИП ресторант на „Златни пясъци”.

Борето Гуджунов ме покани в парк-хотел „Москва“ за нещо важно. „Видяхме се във вътрешното барче на лобито. С него беше и един млад мъж, сладур – предложиха ми ангажимент за цяло лято. Прекрасни условия. На „Златни пясъци“ в новооткритото
заведение „Таверната. Собственик бе гъркът Панайотис Канелопулос,
а негов съдружник и приятел бе друг сладур, също грък – Христо Амбукели, викаха му Тако. Не мислих много, защото в началото на лятото децата ми бяха също на море, на детски лагер в „Евксиноград, където и аз нощувах.

В „Таверната“ имаше програма в две части – до полунощ българска група и интернационална програма, а след 12 – гръцки оркестър и певци. Нали не сте виждали таверна без чинии за чупене, но тези хора предпочитаха карамфилите. Пеех с дует „Лос Хемелос“, имаше прекрасен руски модерен балет, атракцион и както вече казах – много карамфили. Там Борето се намери с Ела, полска балерина, която бе една от красивите цветарки, с която заживяха семейно и си създадоха един Кристиян. 

"Таверната“ бе тотален, хит на сезона. Чакаха да се освободи място. Дори в редките случаи под дъжда с чадъри се надяваха да попаднат вътре. Навалицата беше пъстра и неизменна – летуващи, любители на гръцката музика, политици и разбира се, обичащите купона футболисти.
Веднъж на една огромна маса бяха национали начело с Ицо Стоичков, той с Мариана, още неженени. Обади ми се и вика: „Како Данче, кажи на чичо, моля ти се, да говори с другаря Шпатов да ми разреши най-после да играя в чужбина!
Не сме рода, но той имаше предвид свекър ми Стоичков. А само след година нямаше нужда и от чичо си и от др. Шпатов.

Когато Кънчо (така викахме на собственика) разбра, че лично Тодор Живков заявил
че иска да гледа шоуто, плати светкавично да асфалтират паркинга за половин ден. Официалните гости гледаха само нашата програма, оставаха до 22 ч. и освобождаваха места за щастие на чакащите отвън на опашката. Последваха няколко делегации, водени от Милко Балев, Андрей Луканов.

Една вечер в началото на септември се прибирах около полунощ с колата и видях да се разхождат в тъмните алеи на „Евксиноград“ Андрей Луканов и Петър Младенов, които обикновено си лягаха рано. Бяха сами без охрана. През прозореца на колата се пошегувах: „Ало, да не замисляте някакъв преврат?”.
Беше повече от очевидно, че в мрака имат да си казват неща, които не трябва да бъдат подслушани. Наближаваше 10 ноември.

„Таверната“ продължи летата на 1990, 1991 и 1992 г. на „Златни пясъци“, а след това Кънчо я премести в ЦУМ. Аз бях цяло лято с децата на море благодарение на ангажимента ми в „Таверната“ още само през 1990 г. Имаше доста деца и на други колеги и се оформи и една детска таверна. Те бяха толкова щастливи, че можеха да закъсняват малко и да лудуват на воля дори без учителски контрол. А ние спокойни и доволни си гледахме работата. 

БНТ с Хачо Бояджиев заснеха нашето шоу. Отделно – едно фантастично ревю на „Ариес уникат“ (Светла Димитрова и Жоро Пентаграма) с невиждани кожени модели. Имам видеокасетата някъде.

През 1990 г. освен участието ми в програмата до 22 часа няколко пъти замествах и се включвах в дуети с гърците. Редно беше да останат някои красиви музикални белези от това време. И затова ми помогнаха Тако и братовчед му Янис Христакудис.
Тако заплати записа и снимките на тв рецитал с режисьор Косьо Христов и оператор Владимир Гоневски. В този рецитал, излъчен по БНТ, пея на няколко езика – френски, английски, гръцки, на арабски и на български, естествено.
Източник: Уикенд