В средновековната българска история има десетки хайдушки войводи и революционери, посветили живота си за свободата на нашата родина, чиито имена днес са потънали в мрака на забравата. За някои от тях не се знае нищо, а за други има някаква, макар и откъслечна, информация. Сред вторите можем да посочим и името на Гаджал войвода.
Георги Илиев Симеонов, както са кръщелните имена на този войвода, е роден през 1808 г. в Котел. Първи братовчед е на идеолога на българското освободително движение Георги Раковски и внук на капитан Георги Мамарчев, на когото е и кръстен.
По време на Руско-османската война от 1828 г. той заедно с много други български младежи е мобилизиран и е изпратен да строи укрепления и да копае окопи в района на Шуменската крепост.
Когато войските на ген. Иван Дибич - Забалкански превземат Шумен, българинът зарязва окопите и се записва като доброволец в казашки полк в руската войска, пише "Телеграф".
Служба
Участва в бойни действия чак до сключването на мирния договор в Одрин на 2 октомври 1829 г. Това е договорът, с който Влашко, Сърбия и Гърция получават свободата си, но, уви, за българския народ все още е рано да се надява на това.
По заповед на руския император ген. Дибич се оттегля от българските земи, като оставя живеещите там българи и християни отново на своеволията на османците.
Нещо повече, когато разбира, че българите готвят въстание, генералът им забранява да правят това, като се заканва, че ако гръмне една българска пушка, то той с войската си ще се обърне срещу българите.
Това действа като един истински леден душ за българите, които да този момент гледат на ген. Дибич като на своя бъдещ освободител.
След прекратяването на войната, макар и разочарован, 21-годишният Георги Симеонов не се отказва от надеждата, че „Дядо Иван“ ще освободи България, и продължава да служи в руската войска още десетина години.
След като вижда, че Русия не смята да обявява нова война на Османската империя, през 1840 г. с малка чета той се опитва да влезе в Добруджа, но четата му е разбита от румънците. На следващата година войводата отново се опитва да организира чета, като за да я въоръжи, крои план да открадне оръжие от военните казарми в Браила.
Планът му обаче не успява и той е арестуван от властите и е хвърлен в кауша. Непокорният Мамарчевски дух обаче бушува в гърдите на войводата и той отново започва да крои планове как да помогне на своя народ.
Чета
Между 1841 и 1847 г. шета с малка чета в Котленския Балкан и отмъщава на разбойници и насилници. По това време става известен с прозвището Гаджал войвода и народът започва да съчинява за него песни.
През 1848 г. избухва унгарската революция срещу руското господство. Гаджал се включва в руската войска и участва в потушаването на унгарското въстание. Пет години по-късно, в 1853 г., избухва поредната Руско-османска война, останала в историята като Кримската.
Едва ли има нужда да се обяснява, че Гаджал войвода отново е на предната бойна линия и участва в сраженията като обикновен редник.
Но и тази война не води да освобождение на българските земи и народ. За участието си във войната на българина е отпусната пенсия от руското царско правителство и той е зачислен в запаса. Но бунтовническото му сърце не трае и той не пропуска възможност да грабне отново пушката по всеки възможен повод.
Участва в завладяването на Кавказ и в потушаването на полското въстание във Варшава. А през 1876 г. по време на Сръбско-османската война той е сред създателите и предвожда първия отряд от българи доброволци, сражавали се юнашки на страната на сърбите. Но и тази война не довежда до никакви постъпки и действия от страна на Русия и на останалите балкански държави, които да спомогнат за извоюване на така дългоочакваната свобода на българския народ.
Ветеран
В навечерието на Руско-османската война от 1877-1878 г. Гаджал войвода е вече на почти 70 години.
Възраст, която не е особено подходяща за участие в боеве и сражения. Старият хайдутин обаче не мисли да се дава и не гледа на себе си като на кротък руски пенсионер, който ще стои отстрани и ще наблюдава така важните събития, от които най-после като че ли е на път да се реализира съкровената му мечта да види родината си отново свободна.
Той прави опит да се запише доброволец, но любезно е изпратен да си ходи от членовете на военната комисия, набираща участници в българското опълчение. „Ти си дал своето за отечеството и сега вече е дошъл редът да отстъпиш реда си на младите“, успокояват го те.
Буйната кръв на стария хайдутин кипва. И без изобщо да се церемони, на 24 април 1877 г. в Кишинев той се явява лично пред командира на Българското опълчение ген. Николай Столетов, на когото директно заявява, че ако не бъде записан за доброволец, сам ще сложи край на живота си.
Впечатлен от молбата и от заканата му, ген. Столетов го пита с какво се е занимавал и е изкарвал прехраната през живота си. На което старият харамия отговаря простичко:
„Цял живот съм бил войник и съм се бил за освобождението на моята родина и на останалите поробени народи. Нищо друго не мога да правя. Не мога нито да ора, нито да копая, нито търговия да въртя. Ръцете ми са свикнали само пушка и сабя да държат.“ Впечатлен от този искрен и достоен отговор, ген. Столетов нарежда старият хайдутин да бъде записан в опълчението.
Гаджал войвода взема участие в някои от най-тежките битки в Тозлука при Връбница, Садово и Тича, както и в преминаването на Хаинбоаз и боевете при Шипка, Шейново, Казанлък, Мъглиж, Стара Загора, като със сърцатото си поведение и боен дух дава пример на младите.
Така човекът, прекарал целия си живот в борба за отхвърляне на чуждото владичество, макар на почтена възраст, доживява чакания момент - постигане на свободата на българския народ и възстановяване на българската държава. А за участието си в опълчението той получава и медал от руския император.
Но осъществяването на мечтата на живота му не укротява несломимия дух на хайдутина. Той участва като доброволец в Кресненско-Разложкото въстание в 1878 г. и последвалата го седем години по-късно Сръбско-българска война през 1885 г.
След войната духът на бившия хайдутин и войвода като че ли вече се е укротил и той се прибрал в Русе, където го чакала съпругата му Теодорица и трите му деца - две момчета и едно момиче. Но както е казал народът, „Шило в торба не стои“. А един хайдутин не може да стои мирен.
Гаджал е сред организаторите на русофилския бунт срещу княз Батенберг.
Разочарован
След потушаването на бунта поборническата му пенсия е спряна, а самият той успява да избегне ареста и затвора, като на стари години е принуден да бяга пред Дунава в Румъния.
Там той прекарва цели осем години и се завръща в родината отново чак през 1895 г., след смъртта на най-големия му враг Стефан Стамболов. Синовете му отказват да го приемат. Старецът пише писмо до Народното събрание с молба да му бъде възстановена пенсията, но молбата е оставена без уважение.
Единственият, който в този труден момент протяга ръка на стареца, е бившият опълченец Александър Николов, който го взема в дома си и го храни до смъртта му. Легендарният хайдутин и поборник умира на 3 декември 1899 г. беден, болен и разочарован от всички.
Източник: blitz.bg
Коментирай