С чувство за хумор Максим Генчев споделя, че изтръпнал, когато разбрал, че навлиза в осмото си десетилетие. „Бог да прости Вълчо Камарашев, като навърши 70, възкликна: „Ох, доживях!“. Чувствам се добре. Приятно ми е, че навърших 70. По принцип не обръщам внимание на рождения си ден, защото имам една теория и тя тръгва оттам, че човек не е износен в корема на майка си 12 месеца, а 9. Следователно трябва да празнува рождения си ден през 9 месеца. Ако се празнуваше през такъв период, вече щях да съм столетник, че и отгоре. Забелязах, че близките ми се вълнуваха от тазгодишния 28 септември повече от мен и с радост чакаха партито“, споделя Генчев.

 

Навръх рождения си ден си пожела малко по-силни врагове, защото тези са му много калпави. При все, че са много на брой, качеството им е много ниско и не могат да го разбият. Стигат дотам, че да го поставят в състояние на застой, да не може да работи интензивно, както иска, но не могат да го спрат. Признава, че чувства себе си като свободен човек и като такъв понякога бърка, когато говори. Доста е остър при възникването на проблем, тъй като за него истината винаги е една и тя е любов към бога. Всеки човек обаче си има истина по определени въпроси и я отстоява. Той обаче науми ли си него, държи на него. Често губи, казвайки неговата истина. Така си събира повече врагове.

Дразни се, че хората, които  критикуват филмите му, на могат да отделят 2 часа време, за да ги гледат. Не искат да го правят, но говорят. Четат какво пише в интернет, какво е драснал някой, който изповяда неродолюбиви чувства към България. Водят се по хейта, по невежеството и така става една папагалска пропаганда, но цени мнението на всеки, който разбира и от кино, и от живот. Има и такива.

 

Твърди, че сме истински щастливци, че сме били под турско робство, а не под руско като поляците, които се напиват и се избиват помежду си, докато нас турците са ни научили да сме хитри, да оцеляваме, на далавера – да взимаме по някой грош, мърдайки наляво или надясно, да предаваме някого тихичко, да гледаме ние да сме добре, без да се интересуваме от тези до нас. Дефектите от турското робство обаче са по-малки според Генчев, тъй като, ако бяхме под руско, положението щеше да е страшно. Смята, че поляците са теглили по-голямо тегло от нашето, но няма какво да се направи, такъв е бил животът през XIX век. Ако бяхме поробени от австрийците, щеше да е съвсем различно.

 

Това, което не му дава мира, ровейки се непрестанно в историческите хроники, т.нар. от него „смутителната фамилия“ Луканови. „Това са врачанската фамилия Савови, от която е покойният политик Стефан Савов, да го прости Бог. Дядо му в седял и гледал как правят първия паметник на Христо Ботев във Враца. Майсторът бил от Австрия. Дядото на Савов гледал как работи и непрекъснато се смеел, подигравал се. След време този паметник е развален и е направен нов. Не се знае каква е съдбата му, къде е отишъл. За прадядото на Андрей Луканов и предателството на Левски имам своя версия. Мой познат, военен, който е гледал турските архиви, ми разказа, че на Пази

мост Цветков и Левски ги спира едно заптие. Пита ги къде отиват. Левски, когото всички познават като даскал от Ловеч, казва, че е много изморен и иска да спи някъде наблизо. Заптието се опулило, защото ги познавало и спирало много пъти. Казал на Левски да отиде в Къкринското ханче и апостолът на свободата му подшушнал, че ще бъде там цяла нощ. Реално е пожелал да бъде хванат“, отбелязва Генчев.

 

Категоричен е, че ако Левски е искал, е щял да избяга. Него едно или две заптиета не могат да го задържат, защото за закуска е прескачал натоварен кон. Бил е психически здрав и в перфектна физическа форма. Според него Левски като религиозен човек, отива сам на Голгота като Христос. Жертва себе си и остава в историята, това е и работата на киното – да идеализира героите ни, категоричен е режисьорът.

 

Феноменът защо едни и същи фамилии управляват България от Освобождението досега обаче, е неразгадаем. Изключение се прави за цар Ивайло Свинаря, който е като народния човек Ивелин Михайлов. И до ден днешен ни управляват кланове и семейства на комунисти.

 

Първият му тъст бил жив партизанин – Цоньо Ганев Иванов, с партизанско име Стенка. Такива са спомените на Максим Генчев от 70-те години на миналия век, когато с дъщеря му имали любов. Двамата са водили много спорове.

 

Със съпругата му Зоя, Максим Генчев се намира в училище. Към днешна дата тя е омъжена за Иван Добчев. Когато отишла в гимназията в Редута, била 9-ти клас и я направили комсомолски секретар. По онова време Генчев бил в 10-ти клас. Помолила го да закачи пердетата в стаята и така се запознали. Тъстът го недолюбвал, тъй като Максим идвал от простолюдието – баща му бил беден граничен офицер, а майка му – домакиня.

 

Сегашната си съпруга Деси пък, намерил в един влак. 9 години бил артист в Пловдив и Пазарджик, което налагало постоянни пътувания. През 1989 г. се прибрал в София. Тъкмо се прибрал и станала демокрацията, продължил да играе в Пловдив и да пътува с влака. Така се запознал със съпругата си, която е с 19 години по-млада от него.

 

Признава, че с Васил Божков имали планове, но тъй като той е добър математик и психолог, преценил, че напролет е има нови избори и сега могат да пропуснат участие. Очаква се поредица от избори, докато президентът Радев не излезе на ринга, за да вземе властта.

 

Относно светлината в тунела, Генчев е категоричен, че то тунел няма вече, камо ли светлина. Казано с други думи – всички се реем в безвъздушното пространство.

 

Смята, че хлапето Максим, би казало на 70-годишния мъж, че няма да му се живее, ако знае, че ще изтърпи мъките на големия Макс.

Чувства се свободен, защото може да изразява мислите си, 20 години бил на сцената и летял. Когато престанал да усеща публиката и станал по-равнодушен, преценил, че трябва да спре. Махнал се, за да е щастлив и свободен. Ако не е щастлив, няма как да дава щастие на другите. Получава минимална пенсия от няма и 600 лева, която никак не му стига. Препитава се с картини, от 40 години рисува живопис и творбите му се харчат доста добре.

 

Като най-големия си порок определя факта, че лесно се доверява и после страда, защото го предават – директно и брутално. Но прощава, не се сърди. „Творчеството е от Бога, личността – от дявола“, категоричен е той.

Източник: Уикенд