През 1881 г. в малкото тревненско селце Генчовци изплаква момченце. Дари заради родното му място или по други причини, то бива наречено Генчо Петров Марангозов.

Щом пораства, Генчо започва да посещава за малко килийното училище, но образованието му приключва до там. Захваща се да изучава резбарския занаят на баща му, който е ученик на известния по онова време уста Генчо Кънчев (Големия).          

 

Още 11-годишен, Генчо помага в поръчките на баща си, който изработва основно иконостаси. Научава бързо занаята и едва на 17 получава признанието на местния резбарски еснаф.

 

През 1898 г. отваря самостоятелен дюкян. Името му на майстор бързо се прочува в околните села и градове. По свои модели изработва домашни иконостаси, царски двери за църкви, кръстове.

През 1899 г. баща му Петър, заедно с други резбари, изрязва иконостаса на църквата „Св. Архангел“ в село Горски Сеновец, Търновско. За храма Генчо Марангозов прави изящен владишки трон.

 

Докато другите резбари от родното му село се трудят по домовете си, той има резбарска работилница в Трявна, работи сам. Сръчен. е, умело върти длетото като истински скулптор, за да оживеят върху царските двери розети, цветя и други изящни елементи. Предварително си прави скици. Талантът си доказва с ежедневна работа.

 

За съжаление след Освобождението за майсторите резбари има все по-малко работа. Занаятът им не се цени така, както през Възраждането. Генчо Марангозов има все още клиенти, които му дават поръчки, но не за дълго. Решава да се пресели в София със семейството си. Заради малкото пари, които получава от уменията си, живее в крайните квартали на столицата. Бедността е непрестанно по петите му. Скоро се прочува и тук, става търсен майстор.

 

През 1905 г. Генчо Марангозов. е нает от Иван Бруха да ръководи мебелната му фабрика. Тя изработва мебели, богато украсени с резба, за международното изложение в Лиеж, Белгия.

Не му е лесно, защото от класическата традиция на българската възрожденска резба, той се изправя пред особеностите на западноевропейските мебели от началото на ХХ век. Но упоритият балканджия разглежда каталози и разни печатни издания, които са внесени у нас от Германия, Италия, Австро-Унгария. Постепенно се запознава с новите за него стилове на Европа. Работата му потръгва, но му плащан малко пари, за да живее спокойно със семейството си.

 

През 1908 г. в София е завършен строежът на църквата „Св. св. Кирил и Методи“. За изработката на иконостаса е обявен конкурс. Генчо Марангозов решава да участва и да вложи цялото си въображение и майсторство, за да спечели конкурса. Това не било просто работа. Ако в миналото единствено условие било иконостасът да бъде „хубаво и прилично“ изрязан, то в новото резбарят не е творец, а наемен работник. Забогатяващите българи имат претенции, поставят изисквания, искат нещо по-модерно. Задачата се оказала сложна. Въпреки това Генчо Марангозов захваща да работи над проекта. Включва растителни мотиви на тревненската резба и западноевропейската орнаментика. Печели конкурса, а скоро след това започва и работа. В София извиква брат си Ганчо и още няколко резбари от тревненския край. Мъжете работят и живеят в църковния храм. Меракът им за творчество е голям и те дори се надпреварват.

 

Иконостасът е направен за повече от една година, а окончателното му завършване и монтиране, заедно с ламперията, амвона, трона и други детайли им струва още 3 години от живота.

 

Направата на иконостаса в храма „Св. Св. Кирил и Методий“, е венецът на майсторската работа на Генчо Маранозов. Това му създава вече име на голям резбар и в София. За него получава орден за гражданска заслуга.

 

Получава покана за резбарска, работа в двореца „Врана“ и „Евксиноград.

Дарбата му забелязва и Фердинанд, който му предлага да го изпрати на специализация във Виена. Започват войните – Балканската, Междусъюзническата, Първата световна. Вероятно поради това Генчо Марангозов не отпътува за австрийската столица.

 

Славата на изкусен майстор в занаята все така не му носи достатъчно средства, за да прехранва

семейството си, и отново търси работа. Неизвестно как и кога се среща с индустриалеца Аврам

Чальовски, когото наричали „българския Форд“. Пастирчето от Галичник, Западна Македония, след Освобождението идва в София и продава боза по улиците, за да се превърне в един от най-богатите предприемачи в България. Когато натрупал достатъчно пари, купува работилница за боза и локум, която се намирала на ул. „Отец Паисий“. През 1898 г. купува кон и малка мелница и с един работник започва да произвежда тахан халва в своя работилница. Тя прераства във фабрика, първата в България за тахан халва. Започва да добива и сусамово масло.

 

През 1921 г. отваря втора фабрика в Бургас. Предприятията в София и Бургас са под името „Индустриална къща за производство на захарни изделия, растителни масла, тахан, какао, шоколад, бисквити, карамел и пр., основана 1898 г.“. След 15 години открива и трети клон на фирмата на гара Искър за растителни масла, глюкоза и нишесте. Построява и цех за амбалаж и собствена печатница за етикети и рекламни брошури. Пръв на Балканите произвежда мляко и яйца на прах.

 

Постепенно се замогва и става дарител на много църкви и манастири, на бедни и сираци, на старчески приюти и болни хора. Разказват, че опрощавал дълговете на всеки свой длъжник.

 

Аврам Чальовски поръчва на Генчо Марангозов да направи амвона на софийската църква „Св. Никола Нови“. Работата на тревненския майстор резбар му се харесала, защото индустриалецът му дал и нови поръчки. В продължение на 10 години тревненецът работи за него. Изрязва иконостаса на личния му параклис, прави цялата мебелировка в дома му за спалните, хола, кабинета и столовата. Разказват, че шкафовете, гардероби, дивани, маси, столове, библиотеки, личното писалище на Чальовски, както и рамките на големите огледала в къщата Марангозов украсява с разкошна резба.

 

Наред с красивите вещи, които резбова в дома на Аврам Чальовски, Генчо Марангозов. Изработва и специална колекция, предназначена за. т. нар. „Патриотическа стая“. Тя включва десет скулптурни фигури на български владетели от Първото и Второто българско царство: Аспарух, Симеон, Борис I, Крум, Самуил, Асен I, Калоян и т.н.

Тази колекция е уникална за творчеството на Генчо Марангозов.

 

Всички фигури са поставени върху конзоли с невероятно пластична резба, в която има мотиви от митологията. Колекцията включва и 4 богато орнаментирани барелефа: сцени от живота на Чальовски, сложна двойна портретна композиция със сюжет, договора между Чальовски и Марангозов, десет картини от Балканската и Европейската война (1912 - 1918) и 17 портрета на патриоти, които са се жертвали за България. Сред тях са Георги С. Раковски, Христо Ботев, Любен Каравелов.

 

Дома на богатия индустриалец  тревненецът превръща в истински музей на изкуството. Обикновено изработвал по няколко проекта за всяко нещо, а после с търпение и внимание започвал да работи. Генчо Марангозов посвещава на Аврам Чальовски най-силните си творчески години, но както често става у нас, не закъсняла и  неблагодарността.

Аврам Чальовски не му заплатил договореното.

 

Тревненският майстор резбар огорчен напуска богатия дом. Семейството му живее все така мизерно в покрайнините на София. Съпругата му Марийка и четирите му малки дъщери – Иванка, Петранка, Анка и Надя, носят с него тежкия му кръст. Той не може да преживее измамата и ляга тежко болен. Животът му се топи като лоена свещица. През един мартенски ден на 1924 г. си отива завинаги от този свят. Той е един от последните резбари от онова време.

 

Ден преди Задушница се отбиваме в храма „Св. св. Кирил и Методий“ на Женския пазар, за да видим отново резбования от неговите ръце орехов иконостас. Той е наистина впечатляващ. Дори да беше сътворил само този единствен олтар, това би било достатъчно, за да се обезсмърти като творец и човек.

Източник: Уикенд