Веселин Маринов изгуби майка си Йорданка в средата на месец май, но все още е съкрушен. Признава, че когато научил тъжната вест, много плакал. „Първата емоция, стресът от загубата на близък, любим човек, преминава след месец, но продължаваш да живееш с огромното страдание“, споделя той. И допълва, че болката е провокирана от случки, спомени, песни, хора, дори от една дума… И макар, както казват животът да е за живите и човек да продължава да живее, мъката остава в душата му до гроб. Така или иначе, трябва да приемеш случилото се, защото нямаш друг избор – това е нормалният кръговрат на живота.

 

Търси и намира утеха в това, че трябва да преживее загубата на майка си като нещо естествено в живота. Свиква със смъртта на много близък човек, който си е поживял достатъчно и си е отишъл по реда, опитва се да устои на страшната болка и да продължи напред. Старае се да превърне болката в поносимост, която ще съпътства целия му живот, но му е трудно да се справи.

Преди време изгуби баща си, както и двамата си духовни бащи – Евтим Евтимов и Тончо Русев. В този ред на мисли посочва, че мъката и тъгата са едни от най-силните усещания в човешката природа, тъй като са най-истинските. Радостта можеш малко да я смачкаш, да не я усетиш, но мъката идва ненадейно и се стоварва върху теб при кончината на любим човек.

 

Мислел си, че болката няма да е чак толкоз голяма, като следвал логиката на живота и това, че успял да се пребори с много от болестите, помагайки на майка си да доживее до 91 години. Смятал, че ще му бъде по-лесно от това, че по-младият изпраща по-възрастният, а не обратно, както понякога се случва. Уви, когато майка му напуснала този свят, разбрал, че вече няма човек, за когото той да е дете. Осъзнал с пълна сила това, защото когато викаме от болка, казваме: „Ох, майко!“ и защо толкова много песни са написани за майката. Когато застава пред гроба на майка си, знае, че няма по-свята личност от нея и не може да я прежали.

 

Последните дни от живота й, Йорданка била много зле. При последната им среща му казала: „Ти ли си, моето момче?“. Все още се страхува да отиде в родната си къща в Полски Тръмбеш заради спомените за прекрасното му детство и родителите му. Не ходи в къщата. На погребението на майка му, брат му предложил да минат с целия кордон от хора и коли, както и с ковчега покрай родния им дом и да спрат за 5 минути пред къщата. Тогава се престрашил, останал около десетина минути до оградата, но не влязъл вътре, защото нямало да издържи. Много страдал, болката му била огромна…

Източник: Уикенд