Ваня Джаферович без малко да бере страшен срам навън!

"Ставам аз тази сутрин, да закарам децата си на детската градина. Правя си едно кафе, както винаги, и си го сипвам в любимата си чаша, подарък от Жени. Дъжд вали и е доста студено. Слагам Бо в детската седалка , а Леа до него. Тръгваме.. Изпивам една глътка от кафето и пускам радиото. Еее Fleetwood Mac - Everywhere! Пея, хубаво е... Изведнъж, пеейки, усещам нещо много лошо и притеснително, а именно лека контракция в долната част на корема. Спирам да пея и се опитвам, да си припомня, какво съм ял снощи, но не мога да се сетя. “Тати всичко наред ли е”, пита Леа. “Да чадо, всичко е супер!”, отговарям аз неубедително с тревога. Добре де, мисля си... Ще ги оставя, ще се прибера и всичко ще е наред. Спирам пред градината и го усещам пак. Много бързо дойде втората...изненадах се. Дано да избутам. Вадя децата от колата. Леа се бави, а Бо не иска да излезе, защото е загубил някаква играчка в колата. Псувам вътрешно, но добре, успяхме да я намерим бързо. Оставям първо Леа, а тя пак се бави много.. “Айде бе Леа, айде бе, дете!” Готово, още само Бо. Взимам го в ръцете си и го нося. Така ще стигнем по-бързо до неговата група... Третата контракция и настръхване.. Обувам му пантофите, пускам го в групта и се изстрелвам към колата. Когато седна ще е по-добре, успокоявам се аз. Давам газ, но часът е 8:30 и всички отиват на работа. Усещам студена пот...вече не съм сугурен дали ще успея. Реве ми се.. Задръстването в тунела, в Люлин, е по-голямо от обичайното. Корема къркори, вече псувам на глас, на чист български. Моля се на Господ, в който никога не съм вярвал. Обещавам Му, че ще бъда по-добър човек, ако стигна. Свети зелено, но трамвая е до мен и трябва да пресече. Другите коли се бавят. Няма да успея и ще трябва да чакам още един светофар...Наистина няма да успея. Контракциите са все по-чести. Добре, че съм спортист и съм упрегнал всичките си мускулни групи. Светва зелено, давам мръсна газ.. Не се предавай момче.. Завивам към нашата улица, спирам колата, излизам и почвам да тичам. Стигам до входната врата на блока. Настръхнал съм, натискам кода, но го обърквам от бързане... три пъти. Вече псувам на хърватски, хората ме гледат, но на мен не ми пука. “Майку ти йебем, ще я изкъртя тази врата.” Успявам да вкарам шибания код и влизам. Натискам копчето за асансьора и изведнъж шок.. Асансьорът е на 6-тия етаж!? Никога не е там, винаги е долу. Майка тиии мръсна... Много е бавен, а аз стискам колкото мога. Стиснал съм и зъбите, не знам и сам защо. Ох ето го. Качвам се, пак ми се реве. Сега ако се изпусна, ще е много жалко. Чувал съм истории на някои от моите приятели, които са се изпускали точно в такива моменти. Не искам да бъда като тях, не искам да имам такъв спомен за цял живот. Давай Ваня, ти си Сървайвър, последният оцелял. Асансьорът спира, тук съм. Излизам и отключвам вратата опитвайки се да сваля якето, но не успявам. Ебал съм го.. Нахлувам в тоалетната с якето и с обувките, сядам и.... Облекчение, свобода, нирвана. Чувам вътрешният си глас: “Браво, моето момче, гордея се с теб. Ти си герой” Усмихвам се доволно.. Денят ще бъде хубав!" Източник: Фейсбук