Кристина Иванова е още съвсем млада, но мисли и чувства по-добре от болшинството възрастни!
Помните ли Кристина Иванова - момичето, което заслужено победи в "Гласът на България" преди няколко години, но за жалост не присъства редовно в медиите. Защото, за разлика от Гери-Никол, Дара и прочие, тя не излага на показ дупарата и циците си. [caption id="attachment_410487" align="alignright" width="300"]
Кристина Иванова от "Гласът на България" е рядко съкровище[/caption] Същата тази гласовита и хубава Кристина разтърси мрежата с невероятен пост, а нетипичната за годините й мъдрост възхити хиляди:
"Оглеждам се. Виждам страх. Клише. Лицемерие. И пред хората, и пред нас самите. Виждам поколение, което не иска обвързване. Да, искаме втора чаша кафе на снимката си в Инстаграм. Искаме онзи статут "Обвързан" във фейсбук, който всички да могат да видят, харесват и коментират.
Искаме постове, които да печелят 'хаштаг' relationshipgoals, както и да има някой от другата страна на телефона, на когото да напишем колко ни е скучно в момента. И който всяка сутрин да присъства в живота ни като СМС: "Мило, обичам те!". И дотам... Защо наистина сме подобно поколение? Ние четем статии като: "5 начина да разбереш, че си пада по теб" или "7 начина да я накараш да си падне по теб"... мислейки, че в това е самата истина. Ние инвестираме повече време в социалните си профили, отколкото в личностите, които сме. Ние чатим, ние бърборим за глупости, копираме всяко "оригинално" клише, използваме го в "комуникацията" си с всеки следващ... Избираме си роля, която да играем. А когато сме разкрити вече е време да избягаме. Ставаме уязвими..., видиш ли! Защо предотвратяваме всякакъв шанс за истинска връзка, играейки помежду си игри без победител? Единственото, което печелим в крайна сметка е да сме сами. И самотни. Неразбрани. Дори неоткрили се. Себе си, непознаващи... Ние искаме фасадата, че имаме връзка, без работата, нужна, за да имаме истинска такава. Ние искаме просто ръка, която да ни държи. Ние предпочитаме драченето, вместо сериозният откровен разговор. Искаме красивото обещание, без реалното обвързване.
Ние искаме "и три дена яли, пили и се веселили", без да полагаме усилията, нужни за това. Без да поемаме рисковете. Искаме да имаме "дълбока връзка", но все пак държим нещата плитки. Искаме някой да държи ръцете ни, но не искаме да му даваме силата да може да ни нарани, щом сме в ръцете му.
Искаме да летим от щастие, но никога не допускаме да не сме здраво стъпили на земята. В независимост и в сигурност. Иначе все гоним любовта, нали така?! Все за нея мечтаем?! А пък толкова много ни е страх от нея! Страх ни е от всичко, всъщност! Още с израстването си всеки слуша как трябва да се пази от хората. Как трябва никому да не вярва. Как хората лъжат, мамят. Колко лоши са... И ако някакси си съумял да останеш човечен, вярващ - автоматично ставаш "балък", ставаш малоумник, наивник и глупак. И ако отново си над нещата и не се повлияеш от плитките приказки, пък идва моментът, в който всеки срещнат човек вече с действията си те убеждава, че всъщност Е така. Че всъщност хората СА лоши. Че всъщност една птичка пролет не прави. Че може би ти си лудият в този свят.
Ти си луд, че мечтаеш, че вярваш, че учиш, че помагаш, че даваш... В този свят, ти си задръстеняк и глупак. Ти си средство за използване. И нищо повече. Не и добър човек...
Какво е човек всъщност в този свят? Та.. не е ли просто някакъв ресурс?! Интересува ли се някой реално от чувствата на друг? От състоянието му? От нуждите му? Или от историята му? Помагате ли някога без да очаквате нищо в замяна? ... Всички знаем отговора. Интересуваме се единствено от себе си. С какво всичко това ще ни е полезно на нас. А кое му е полезното на уязвяването? На откровението. На това да си разкрит пред друг? Да зависиш от него. Да разчиташ, да вярваш.. Да си най-накрая себе си... Страшно, нали..?", написа Кристина Иванова. Коментарите са излишни. Браво, момиче!
Коментирай