Кеворк Кеворкян отново ни отвя главите с безпощадния си коментар!

Топ журналистът Кеворк Кеворкян остро и безкомпромисно стреля пак в целта. [caption id="attachment_420482" align="alignright" width="300"]Кеворк Кеворкян Кеворк Кеворкян взриви с коментара си[/caption] Този път на прицел е отдавна съборения мавзолей на Георги Димитров и алчните апетити към местото: „СТРАХ ОТ ТРУПОВЕ 17 проекта кандидатствали да „заемат“ мястото на съборения мавзолей на Георги Димитров. Направиха вече един опит по време на Председателството – с „Бронзовата къща“. Резултатът беше плачевен. А нужно ли е изобщо нещо да поникне там? Оставете мястото пусто. И всеки сам да преценява внушението/смисъла на тази празнота. Да си каже – може би – че нищо не е останало от „онова“ време. Или, че нищо не се е случило/състояло после? Или, че пустошта е победила… побеждава? Ако пък толкова много искат да оставят следа, една семпла колона ще свърши добра работа – и да я изпишат с числа: броят на избитите антифашисти, броят на избитите антикомунисти, броят на оскотелите от бедност клетници към днешна дата. През 1991 година известни лица на СДС, между които най-активен беше Георги Марков, решиха да направят концерт пред мавзолея – нещо като прощаване с комунизма. Много им се искаше някак да одраскат и самия мавзолей – още нямаха сила да го разрушат, но поне да го одраскат. Дойдоха за съвет в офиса ми в парк-хотел „Москва“. И аз им дадох следната идея: да направят миниатюрно копие на мавзолея от стиропор, да го издигнат нависоко и там да го взривят. Така и направиха – взривяването беше предавано по телевизията, публиката се радваше, макар че, всъщност, си беше доста нелепо. Взривяваш стиропор – а онова чудовище тънко се подсмихва. Истинското събаряне беше не по-малко нелепо – успяха едва от втори опит, а искаха да изглеждат триумфално сред прахоляка. Украинците – дори те – вече изкарват пари от Чернобил. Направиха от него туристическа атракция и здраво печелят. То е все едно да печелят от групови посещения в Ада. Нашите дървени глави обаче се уплашиха от един балсамиран труп. А можеха също да печелят от мавзолея. Посещения при труп не укрепват вярата в комунистическия идеал – но и това не схванаха те. Сякаш преди влизането им в политиката тайно са им прилагали част от операциите при балсамирането – най-напред с остър предмет през носа се изважда главния мозък. Не, други ще са причините да разкарат мумията, а сетне и мавзолея. Ето една: да не им напомня какви послушковци са били, какви примерни манифестанти, без нито една неправоверна мисъл в главиците. И какви са станали след Промяната – какви отцеругатели, какви отстъпници от Вярата, която здраво ги е хрантутила, какви примати на лъжедясното. Можеха да оставят мавзолея дори и с мумията. И с помощта на посетителите да съставят една История на Паметта. Можеха дори да събират в един компютър оригинални вицове за мавзолея, а имаше наистина разкошни, още в „ония“ години. Да ви припомня един. Учителка завежда деца от начално училище да видят мавзолея отвън и накрая задава сакралния въпрос: знаят ли кой се излежава вътре. Дечицата мълчат и тя се опитва да им подскаже: „Вътре е видният деятел на международното комунистическо движение…/мълчание/… Вождът на българския народ…/мълчание, ах, тъпанарчета милички/ … другарят Ге… /мълчание/ Геор… /мълчание/ Георги…“ „Парцалев!“ – реват децата. Плашеха се от трупове, а, всъщност, от себе си, бяха комплексари, сбърканяци – по-добре разкарайте всичко, и мумията най-напред, защото боде паметта им. Между другото, първият човек, който се качи на трибуната на мавзолея след 10 ноември 89-а не беше Плевнелиев – ами Йоло Денев, същият, при това надянал маска на Живков. Доста смела постъпка, като се има предвид, че по същото време късно опрашения като демократ Асен Агов клечеше на стъпалата пред БНБ на комунистически митинг. Тия превръщенци нямаха куража дори на един Йоло – а ще променят системата. И, въпреки всичко, цапаха пейзажа десетина години, като само събаряха и крадяха през това време. Ония от лявата върхушка бяха същите – и те напираха да се бута мавзолея, макар да не го изричаха гласно. Те пък са едни балеринки, и досега не са дали честна, обективна оценка на БКП, на вождовете й – между които и Димитров. Гънеха се и пред Живков – да не би да се върне някак. А той в известна степен наистина се върна. Идейка: някоя добре охранена социологическа агенция може да направи вълнуваща анкета: Ще гласувате ли за Живков, ако той /някак/ се яви на изборите? Защо, все още, не могат да избият този човек от главите на хората, защо? Защото някакви безплътни сенки си мерят боя и досега пред Времето. Перестройчиците мразеха Живков, но на колене. Другите пък навлеци вече 30 години мразят Времето, самото Време – и те уж са ербап, но все се влачат на колене. Симпатиите към Живков, всъщност, са храчка по сурата на Преходниците. Не се ли отвращавате, че за 30 години една свястна доктрина не успяха да съчинят, вкупом дори. Пумпали безподобни – един самолет не могат да купят без да се изподраскат, какво остава за другото. В крайна сметка, от една мумия се уплашиха, можете да си представите какви храбреци са. А тя бе само един от символите на Мрака, най-безпомощният, все едно да риташ труп – макар че точно с това се занимават от 30 години, все наритват отдавна несъществуващия Соц. Повечето от първите ни Управници/Преходници страдат от маниакален вождизъм – обаче са срещу мавзолея, поне на думи. Понеже не е техния. Каквото и да сложиш на това място, все ще изглежда нелепо. Най-добре да изкопаят една дупка – и да оставят хората да се вглеждат в нея. На дъното й има доста отговори“, пише Кеворк Кеворкян.